Комар

Бях изморен от дългия път, влязох в заведението, дори без да прочета неоновата табелка на входа. Не забелязах и хората по масите, интересувах се само от течността затворена в кехлибарените бутилки. Седнах на бара и си поръчах. Докато чаках поредната доза смелост, забелязах че съм седнал до някакъв старец с налуничев поглед. Огледах го малко по-добре и установих, че годините и алкохола са изкривили лицето му, така все едно е от пластелин и малко дете си е играло с него. Барманът прекрати укорителния ми поглед с тихо почукване по бара. Чашата, която току-що ми даде, вече беше празна. Побутнах му я. Той побърза да ми сипе ново. Тази не възнемерявах да я пия на екс, исках първо да опозная стареца. Почти обелих цяла дума, когато той се обърна равнодушно към мен:
-Виждаш ли – вдигна старческата си ръка.
-Насекомото е високо горе до бялата стена и се забелязва само, защото се движи. Оттук човек може да помисли, че е птица, която се рее в небето, ако приемем тавана за небе. Вероятно комара така и възприема тази стена, а само ние знаем, че не е прав. А той дори не знае, че ние го знаем. Не знае и че съществуваме. Е, опитай се  сега да общуваш с него. Да му кажеш нещо, каквото и да е то, но да те разбере и ти да си сигурен, че те е разбрал докрай?
-Не мисля, че мога. А ти можеш ли?
-Мога – отвърна кротко старецът, вдигайки ръце във въздуха. Плесна с длани убивайки комара и ми го показа смачкан на дланта си.
-Мислиш ли, че не разбра какво му казах. Представи си сега, че някой знае за нас и за нашето небе, това, което знаем ние за комара и за тавана. И  този някой реши да общува с нас и иска да бъде сигурен, че сме го разбрали.
Хванах чашата и пих до дъно. Течноста ме накара да стисна очи и да се разтърся. Когато ги отворих, старецът го нямаше. Малък комар бе кацнал на мястото му.

Анхел

Роди се в 03:21, на 16-ти август 1968, 16° северна ширина и на 99° западна дължина в красив залив на брега между Тихия океан и Сиера Мадре дел Сур. С него постъпиха както с всички други новородени. Кръстиха го Анхел. Наблюдаваше го проф. д-р Аларкон Моралес. Анхел беше 721-вото новородено за годината в региона. Първите дни се развиваше съвсем нормално като всички останали, нямаше причина за тревога. Но когато минаха 52 часа от раждането на Анхел, нещо разтревожи Моралес. Беше рано сутринта, той събра екипа си, за да направят допълнителни изследвания. Разтревожи ги невероятно бързия растеж на Анхел. Той скоро щеше да мутира във втора степен. Моралес трескаво вдигна телефона и набра номера на гражданска защита. С треперещ глас им нареди, че трябва веднага да евакуират всички от Акапулко, заради приближаващия ураган Анхел. По всичко личеше, че започналия като тропическа буря Анхел ще стигне и до трета степен в близките часове. Животът му не трая дълго, около една седмица, но разрушенията които докара след себе си щяха да костват на градовете и жителите в околността години тежък труд и много безсънни нощи. Хиляди бяха жертвите, десетки хиляди бяха пострадалите. Животът в Акапулко никога нямаше да бъде същия.

Беше  се загледал в изкривеното му огражение в неравния прозорец. На масата седеше старателно отворен пощенски плик, а съдържанието на плика потреперваше нервно в ръцете на зрелия мъж. Беше висок, мургав с къси черни къдрици, тъмни очи и видно притеснен, тревогата му се изписваше на иначе гладокото му чело. Защо го беше толкова страх?! Та, той бе приживял толкова много. Бедите го следваха още от самото му раждане. Беше се родил в Акапулко, по времето на страшен ураган. Родителите му бяха едни от жертвите. Беше израстнал в едно селце, изградено от „Корпуса на мира”. А приемните му родители го бяха кръстили Анхел, на урагана, който беше променил живота му коренно. Не можеше да повярва, че го беше страх от една рутинна операция като ректалното туширане!

Денят

Какъв е този шум? Не може ли да спре? Май няма да спре. Леле, клепачите ми са залепнали. Уфф, колко е светло! Искам кафе и вода. Не. Искам да спре шумът! Боли ме главата! Тези гадни снежинки ли вдигат толкова шум? Не може ли да спре да вали! Колко е часът? Къде съм? Май трябва да ставам, щях да върша нещо. Ама наистина къде съм? А да, в дома на колегата Петров. Леле, каква вечер! Но защо ми трябваше толкова да пия? Повече няма да близна алкохол! Уфф, пак тази светлина! Добре, ето ставам. ОУ! Не трябваше да ставам толкова рязко! Пфф, станало е 10 и 15, ще трябва да бързам! Майната му, няма да отида по молекулярна дори и другарят Крумов да ми пише двойка! Първо да се съвзема. Повече никога няма да смесвам водка и вишновка! Тук някъде трябва да има кафеварка. Леле, колко трупове има по земята! Добре, че си намерих тази кушетка. А, ето я кухнята! Тази врата не може ли да не скърца толкова силно?! Пфф, и тук трупове! Мале, този корекомски шкаф вдига повече шум и от вратата. А, ето кафето, остана и кафеварка! Леле няма ли да спре това главоболие! Къде е проклетата кафеварка! А, лекарства! Чудесно! Сега, къде беше оцетът?! Корекомският шкаф! Забравих за проклетия шум! Така, една лъжица оцет, начукан аналгин, 1 мг витамин Ц. Да, това беше!  Кой ще ти ги чука тези хапчета? Ще ги стрия с пръсти. Чудесно. Сега да добавим оцета. Леле, колко е гадно! Ама ще ми помогне. Винаги помага. Офф, няма май кафеварка, ама ще използвам това джезве. Май на вън спря да вали?! А, продължава да вали! Поне вече не чувам гадните снежинки! Така, водата сложена, котлонът включен, кафето добавено. Остана само да чакам. Кенеф! Спешно ми трябва! Пфф, пак тази проклета врата! Добре, поне тук няма трупове. Е това си е облекчение. О да. Готово! Тъпа врата, не може ли да си по тиха! Кафето още не е готово. Нищо. Чаша, чаша къде имаше чаша? Ето, тук някъде! Да! Ще взема две! Вода. Дано не събудя някой. Тея тръби така свистят. Малко ми е сладка тази вода, сигурно защото съм се дехидратирал. Опа, кафето е готово, за малко да го изпусна! Остана, сигурно някой ще ми е благодарен после. Поне утайката няма да е за мен. Прекрасно, има един свободен стол! Кафе, вода, всичко съм взел, сега да си реанимирам тихичко... Така изглеждаха мислите ми в онази зимна сутрин на 86-та. Дори не подозирах какво ще се случи...

- Не спирай, много ми е интересно.

- Добре, продължавам. Когато се осъзнах и бях в кондиция беше станало 12 без 15.

- Няма ли да ми разказваш с мисли?

- Не, много е бавно и изморително! Знам, че и така ще добиеш представа за деня, който промени живота ми. Нали затова ти беше доклада?

- Да, татко, продължавай. Беше стигнал до там, че си се съфирясал най-накрая.

- А да! Гледах, как труповете се поразмърдват и повтарят почти всички мои действия. Осъзнах, че ще мога да стигна навреме за лекцията по пулмология. Взех си изтърканата от слушане касетката на Роулинг стоунс от магнетофона. Взех и балтона от антрето и изхвърчах през вратата. Качих се на тролея и право на лекции. През прозореца надписите НарМаг и ДетМаг ми се набиха на очи. Тогава си мислех дали тази мода да се съкращава на срички ще отмине? Както знаем, и аз и ти, добре че отмина. Но да не се отплесвам! Да се върна на разказа. Подминах Партийния дом, когато се качи кондукторка, трябваше да заплатя глоба от 60 стотинки. Сега ти се струва смешно, но тогава си беше така. Стигнах до Медицинския. Бях закъснял само с 2 минути  за лекцията, но професора ме смъмри пред цялата аудитория.Търсех си място. До майка ти беше заето. Леля ти Мира и леля ти Ирена я бяха обградили и я бранеха от такива като мен. Нищо, тя успя да им се противопостави няколко месеца по-рано и да ги убеди, че трябва аз и тя да сме гаджета. Та, тогава бяхме пресни гаджета – от около 4 месеца бяхме заедно. Макар че при вас това си е сериозна връзка, нали?

- Даже много, но продължавай, искам да знам повече за грубия соц и деня, който промени живота ти.

- Важното е да се отбележи, че по-време на лекция професорът говори за гласовия фремитус, това е процедура където си слагаш ръка на гърба на пациента и усещаш вибрациите му докато говори. Беше ми интересно. Беше интересно и на майка ти или поне така изглеждаше. Беше много красива, много колеги ми завиждаха. Ама то и аз не бях за изпускане, все пак скоро се бях уволнил от казармата. След лекцията със майка ти си уговорихме среща пред Военно-историческия музей за следобяд. Вече не си спомням точния час, но си спомням, че майка ти закъсня с около 30 минути. Влязохме вътре. Гостуващ музей беше Музея на восъчните фигури от Ленинград и имаше изложба. Там видях колко ниски са всъщност Сталин, Ленин и Наполеон. Беше ни супер интересно. Най се изкефихме на восъчните фигури на Бийтълс и на Елвис. Всички експонати ни бяха любопитни. Дори тези, които не познавахме. До Наполеон беше фигурата на дебел човек, видимо богат чревоугодник, който аз и майка ти не познахме. Имаше заоблено лице, малки кръгли очички, червени бузи и беше облечен в много дантела и кадифе. Загледахме се в табелката на нея пишеше: „Луи ХIV – кралят слънце”. Тогава майка ти ми разказа една много увлекателна история за въпросния крал, как построил двореца си във Версай и в него имало толкова много спални, че можело всяка нощ от годината да спи в различна спалня. Докато говореше, аз не исках да я прекъсвам, просто я погалих по гърба. Тя се сети за лекцията по пулмология и за гласовия фремитус Спря разказа си и се обърна с гръб към мен. Отметна косата си на една страна и очакваше да си допра дланта до гърба ѝ на мястото, което ни беше посочил професора. Това и сторих. Тогава тя каза просто едно „Обичам те”. Вибрациите от тялото ѝ плъзнаха по ръката ми, ехтяха в мозъка ми и утихнаха в сърцето. Въпреки, че го бе казвала и преди, онзи път усещането бе различно. Прошепнах в ухото ѝ, че е мой ред. Разменихме се. Тя допря нежната си длан до гърба ми, каза ми да говоря. Тогава отвърнах: „Ще се омъжиш ли за мен?”. След един миг, равняващ се за мен на вечност, тя възкликна и даде положителния си отговор. Така предложих на майка ти.

- Ти си бил играч, няма спор. Дано тая по психология хареса доклада ми!

- Айде, прашдосвай се!

Пламъка между нас

Много неща от миналото ми се губят. Спомням си, че ме третираха като всички останали. Бях свикнал! И без това не се различавах от тях. От еднообразието и тясната кутия, която наричах свой дом, ме раздели една жена. Тя беше омъжена, с две деца – момче и момиче. Между нас прехвърчаха искри. Аз се нуждаех от мекия ѝ допир, а тя си играеше с мен. А след това тя често палеше цигара и размишляваше. За мен тя беше всичко, а в нейните очи аз бях предмет. Даже за един ден ме преотстъпи на нейната приятелка. Дланта и беше нежна, мека и топла и всеки един допир до съществото ми събуждаше огъня в мен. Щях да бъда с нея, докато съм ѝ полезен, после щеше да ме изхвърли на боклука. Не ми се искаше да идва този момент. За нея аз бях просто запалка.

Днес ме забрави на масата, до обяда на сина ѝ. Той ме грабна заедно със сандвича си. Пъхна ме в джоба си, до малък пластмасов покемон. Там прекарах няколко часа докато чух последния звънец и последвалата глъчка. Повървя с мен малко, докато ме извади. Извади и покемона. Преструваше се, че покемонът бълва огън. Запали няколко листа, които бързо огаснаха. Чувствах се несигурен в неговите ръце. Беше стигнал до въжения мост, символ на селото. Докато палеше с мен поредната страница от тетрадката си, се изгори и пусна листа. Пламъкът бързо обхвана сухите въжета и момчето се оказа в огнен капан над реката.

Сега лежа на дъното ѝ и бавно гния, а до мен гние и чантата на сина на любимата ми.

Градината на сърцето

Ванеса израстнала в малко селце в южна Италия. Колкото повече време минавало, толкова по-красива ставала. Имала изразително зелени очи и зашеметяваща усмивка. Прекарвала целия ден в градината си, на която би завидяла дори самата Семирамида. Много мъже мечтаели за нея, а цветята били единственото нещо от което тя се интересувала. По нея бил хлътнал и младият Роберто. Той бил  висок, красив мъж с изразени скули и тъмно кафеви очи. Когато той разкрил чувствата си към нея, тя му обяснила, че не била заинтересувана от него. Казала му, че не била готова за връзка и се върнала към прекрасната си градина. Тогава съкрушения Роберто отишъл при селската чудачка. За старицата се говорили странни слухове, че се занимавала с магия и не била с всичкия си. След една случка, която заслужава отделна история, той откраднал любовно биле от нея. С хитрост успял да излъже Ванеса, тя пила от отварата и в миг се влюбила в Роберто. Дълго време били  щасливи заедно. Малко били хората които виждала, защото прекарвала времето си или в градината или с мъжа си.

Един ден в селото влязъл пътник, казвал се Марио. Той бил уродлив, неговата грозота имала един дефект – очите му. Те били поетично сини и карали хората да не бягат като го видят. От всяко едно място където отивал, той взимал семена и засаждал други, които липсвали. Така обогатявал както колекцията си от семена, така и света с чудни цветя. Красива била мисията му, но не можела да се сравнява с градината на Ванеса. Той бил очарован от подредбата и богатството на видовете. Всичко в градината било перфектно, всяко едно цвете допринасяло за съвършенството. Очарован от мястото, той останал скрит зад един храст. Искал да види кой се грижи за изящната градина. Веднага щом зърнал Ванеса се влюбил. Знаел, че не можел да я има, но не можел и да напусне селото. Не и докато Ванеса била в него. Устроил се и близо до новия си дом посял всички семена, които събрал през годините. Всяка вечер наблюдавал как Ванеса приключва работата си в градината. Дълго време събирал смелост да ѝ се покаже. Толкова време, че семената се превърнали в прекрасни цветя.

Една вечер Марио събрал смелост и отишъл при Ванеса. Подарил ѝ огнено червено лале, цвете което тя нямала в градината си. Заинтересувана от новото цвете тя дълго разговаряла със странника. Към полунощ осъзнала, че трябвало да се прибире при мъжа си. Устроили си среща следващата вечер и хукнала да бяга към дома и до разтревожения Роберто. На следващия ден, мнителния съпруг зарязал делата си и следил Ванеса. Когато се стъмнило Марио се появил ѝ подарил друго рядко цвете – гороцвет. С изненада установил, че тя не го помни. Това бил един от ефектите на билето. Всяка вечер, когато Ванеса заспивала, тя забрявяла всички мъже, които срещала през деня, освен Роберто. Провели същия разговор. Отново се прибрала късно, сложила гороцвета във вазата при лалето. Била очудена, от къде се е появило това необикновенно цвете. Знаейки за ефекта на билето, прибралия се пет минути по-рано Роберто, си преписал заслугите. Горкият Марио дори и не подозирал измамата и всяка вечер ѝ подарявал различно цвете и провеждал абсолютно един и същи разговор. Ванеса мислела, че цветята са от Роберто. Така с времето се засилвала обичта ѝ към него.

Една сутрин, обаче Ванеса си спомняла разговора с Марио. Не се знае дали това било заради факта, че той ѝ подарил предишната вечер незабравка или за това, че отварата действала 365 дни в годината, а годината била високосна. Може би било комбинация от двете, но Ванеса била очарована от очите и душата му. С нетърпение очаквала срещата, която си били устроили предната вечер. Марио бил изненадан втори път като установил, че този път тя го помнела. С радост продължили разговора си. В него Ванеса разбрала, че Марио ѝ подарява всяка вечер чудните цветя. Досетила се, че Роберто се крие зад това, че забрява,.но не знаела как ставало. Уговорили се да избягат заедно на следващата вечер. На следващата сутрин, обаче, Ванеса отново не помнела Марио. Вечерта, когато той разбрал този факт, се сринал в краката ѝ. Ванеса цяла вечер плакала за починалия странник с невероятно красивото цвете, което носел. Тя разбира се не помнела случката и него. Не след дълго на мястото, което починал Марио, поникнало изящно цвете, което Ванеса присъдила в градината си. То ѝ било любимото от нейната колекция. Така Марио намерил начин да е е част от сърцето ѝ.

Преразказан сън

Веднъж, когато бях малък, седях на една поляна и видях нещо необикновенно. Недалеч от мен две пеперуди танцуваха. Изведнъж те се блъснаха и прашец от крилото на едната полепна по крилото на другата.

За този спомен се сетих, когато сабята ми достигна тялото на най-добрия ми приятел. Неговата кръв бе пеперуден прашец.