Комар

Бях изморен от дългия път, влязох в заведението, дори без да прочета неоновата табелка на входа. Не забелязах и хората по масите, интересувах се само от течността затворена в кехлибарените бутилки. Седнах на бара и си поръчах. Докато чаках поредната доза смелост, забелязах че съм седнал до някакъв старец с налуничев поглед. Огледах го малко по-добре и установих, че годините и алкохола са изкривили лицето му, така все едно е от пластелин и малко дете си е играло с него. Барманът прекрати укорителния ми поглед с тихо почукване по бара. Чашата, която току-що ми даде, вече беше празна. Побутнах му я. Той побърза да ми сипе ново. Тази не възнемерявах да я пия на екс, исках първо да опозная стареца. Почти обелих цяла дума, когато той се обърна равнодушно към мен:
-Виждаш ли – вдигна старческата си ръка.
-Насекомото е високо горе до бялата стена и се забелязва само, защото се движи. Оттук човек може да помисли, че е птица, която се рее в небето, ако приемем тавана за небе. Вероятно комара така и възприема тази стена, а само ние знаем, че не е прав. А той дори не знае, че ние го знаем. Не знае и че съществуваме. Е, опитай се  сега да общуваш с него. Да му кажеш нещо, каквото и да е то, но да те разбере и ти да си сигурен, че те е разбрал докрай?
-Не мисля, че мога. А ти можеш ли?
-Мога – отвърна кротко старецът, вдигайки ръце във въздуха. Плесна с длани убивайки комара и ми го показа смачкан на дланта си.
-Мислиш ли, че не разбра какво му казах. Представи си сега, че някой знае за нас и за нашето небе, това, което знаем ние за комара и за тавана. И  този някой реши да общува с нас и иска да бъде сигурен, че сме го разбрали.
Хванах чашата и пих до дъно. Течноста ме накара да стисна очи и да се разтърся. Когато ги отворих, старецът го нямаше. Малък комар бе кацнал на мястото му.

Анхел

Роди се в 03:21, на 16-ти август 1968, 16° северна ширина и на 99° западна дължина в красив залив на брега между Тихия океан и Сиера Мадре дел Сур. С него постъпиха както с всички други новородени. Кръстиха го Анхел. Наблюдаваше го проф. д-р Аларкон Моралес. Анхел беше 721-вото новородено за годината в региона. Първите дни се развиваше съвсем нормално като всички останали, нямаше причина за тревога. Но когато минаха 52 часа от раждането на Анхел, нещо разтревожи Моралес. Беше рано сутринта, той събра екипа си, за да направят допълнителни изследвания. Разтревожи ги невероятно бързия растеж на Анхел. Той скоро щеше да мутира във втора степен. Моралес трескаво вдигна телефона и набра номера на гражданска защита. С треперещ глас им нареди, че трябва веднага да евакуират всички от Акапулко, заради приближаващия ураган Анхел. По всичко личеше, че започналия като тропическа буря Анхел ще стигне и до трета степен в близките часове. Животът му не трая дълго, около една седмица, но разрушенията които докара след себе си щяха да костват на градовете и жителите в околността години тежък труд и много безсънни нощи. Хиляди бяха жертвите, десетки хиляди бяха пострадалите. Животът в Акапулко никога нямаше да бъде същия.

Беше  се загледал в изкривеното му огражение в неравния прозорец. На масата седеше старателно отворен пощенски плик, а съдържанието на плика потреперваше нервно в ръцете на зрелия мъж. Беше висок, мургав с къси черни къдрици, тъмни очи и видно притеснен, тревогата му се изписваше на иначе гладокото му чело. Защо го беше толкова страх?! Та, той бе приживял толкова много. Бедите го следваха още от самото му раждане. Беше се родил в Акапулко, по времето на страшен ураган. Родителите му бяха едни от жертвите. Беше израстнал в едно селце, изградено от „Корпуса на мира”. А приемните му родители го бяха кръстили Анхел, на урагана, който беше променил живота му коренно. Не можеше да повярва, че го беше страх от една рутинна операция като ректалното туширане!